Единственото хубаво нещо в София, което не може да ти даде никой провинциален град, е анонимността. Големият град е като маска – прикрива, променя, трансформира. С нея вървят малките квартални кафета, апартаментите за почасов наем, AirBnb-та със самостоятелно настаняване. И, разбира се, полянките на Копитото, които стават романтични не поради гледката, а заради това кой те ебе на тях.
София е град на срещите без утре. Хора идват и си отиват. Днес ги познаваш, утре ги няма – не само в града, но често и в страната. Това е последната междинна станция преди Терминал 2. Градът не обича постоянството. Момичета от цяла България гастролират тук, заливайки с оферти сайтовете за платена любов. Една комшийка от Люлин беше част от това – нещо като съвременна героиня на българския прозаичен хаос. Животът ѝ беше каталог на съдби: изморени домакини, неразбрани съпруги, щастливо разведени и тъжно обвързани. А мъжете? Патологични кръшкачи, самотници без социални умения, фетишисти, 40-годишни девственици. И всички те – гордо размахващи своето отчаяние. Или както пееха Хиподил:
„Кът, кокошчице, ела, нищо че си без пола,
нищо че си без гърди, туй на Петльо не вреди.“
Имам колекция от срещи – повечето не за разказване, а за забравяне. Както казваше Чичо Чарли от „Двама мъже и половина“ – живота ми се дели на неща, които не помня и такива, които не искам да помня. Е, има и такива, които стават за урок. Един път попаднах в детската стая на 30-годишен. Той живееше там. Смени плакатите на Спайдърмен с такива на пайнерки, но все така миришеше на инфантилност. Най-лошото преживяване? Семейните мъже. Те започват разговор с извинение, сякаш знаят, че са осъдени още преди да започнат.
„Знаеш ли, в брака ми няма хармония, разбирателство, страст… Но аз не съм като другите, аз съм ранима душа.“
Да бе, бате. Ти искаш да си светец в един свят, пълен с грешници, но се опитваш да се грешиш от душевна ранимост. Повярвах ти. Разбира се.
Седя в метрото. Срещу мен мъж – около трийсетте, джинси и сако, класически часовник, с прилично скъпи обувки. Цъка на телефона – дискретна усмивка, искри в очите. Със сигурност пише на жена. И си мисля: дикпик ли ѝ праща? Или пък тя му праща гърдите си, снимани в тоалетната на офиса. Кой знае.
Всяка станция от метрото ми носи спомен. Лъвов мост – малко апартаментче с легло от ковано желязо. Софийски университет – обяд в италианското ресторантче на негов човек. Западен парк – натискане в асансьора на мола. Европейски съюз – там изневерих за пръв път. Чувствах се странно – бях като вкъщи в чужд апартамент. Не можех да разбера дали му вярвам или просто вярвах на идеята за нещо ново. Отваряше ми вратата с целувка – беше красиво. И стоплящо.
Животът в този град ме научи, че хората не са тук, за да останат с теб. Те са тук, за да ти дадат нещо – опит, емоция, преживяване. После си отиват. Проблемът е, че понякога объркваме секса с любов, а любовта със спасение. Един млад любовник беше на път да си ебе майката на семейството заради мен – алкохоличката с цигара, която заспива на клавиатурата. Това е София – шансове и грешки, които се повтарят циклично. Или само грешки. Зависи от гледната точка.
Не живея в София от 10 години. Сега, когато се разхождам по улиците ѝ, се чудя: какво ли правят всичките онези мъже? Седнаха ли си на гъзовете или още гонят вятърни мелници онлайн? Намериха ли смисъл или продължават да се самозаблуждават, че са „различни“? Аз вече нямам нерви за тази игра. А вие?