Той бе всичко, което съм искала да намеря в един мъж, но си забранявах дори да мечтая за това, защото знаех, че такива мъже съществуват, но аз не съществувам за тях. Бях омъжена, с две деца, излишни килограми, изгубила смисъла на живота някъде между ражданията, слугинството и нещастните ми опити за кариера, която се крепеше на шепа хапчета и патронче водка в дамската чанта – само така можех да избутам работния ден в гъмжащия офис. И тогава се появи Той.

Първата ни среща не беше нищо впечатляващо и не даваше ни най-малък повод, че от нея ще последва нещо. Срещнахме се в малко кафене до доктроската градинка, където не влизаха много хора, кафето беше хубаво, а обстановката тиха и спокойна за четене. Разменихме няколко думи и се отправихме към бара да поръчаме. Той се пошегува с класическия си просташко-интелигентен хумор, че имам хубаво дупе. Направих се, че не реагирам, но това не охлади желанието му да ме опознае – да ме чука едва ли се е надявал тогава, бях по-студена от Ледената кралица в полярна нощ. Беше мил, изслушваше ме, оставяше ме да говоря повече аз, отколкото той, не мрънкаше за живота си, въпреки, че със сигурност е имал от какво да се оплаче. Последното особено ме впечатли. Може би и затова му дадох шанс – отдавна аз и дребните ми житейски проблеми не бяха в центъра на вниманието за никой.

Почнахме да пишем по скайп, разбира се, лъжейки за имената си, тъй като и двамата бяхме семейни и се бяхме парили от некоректни хора, срещнати в Интернет. Криех се с телефона си в тоалетната, изчаквах съпруга ми да заспи, за да му пиша, блъсках се в уличните стълбове взирайки се в екрана за ново съобщение. Бързо завладя ума ми и от нещо, което в най-добрия случай очаквах да бъде забавна история за разказване след време, стана основна причина да се будя сутрин. Раздели живота ми на две половини – преди и след него и трайно се настани във втората половина.

Той беше преподавател, писател и редактор. Изключително интелигентен, но в никакъв случай сухар. Знаеше как да се шегува на границата на цинизма, без да я прекрачва. Винаги облечен стилно, с обноски, изключителен джентълмен и Човек. Нито за миг не ми даде повод за притеснение, че може да ми навреди, затова и съвсем спокойно споделях всичките си съкровени тайни, докато отпусках уморено глава на гърдите му след 3-часов секс маратон. Знаех, че за разлика от мен, той е имал и други извънбрачни връзки и както сам каза, в някакъв момент ще му омръзна. Не исках да го приема, просто игнорирах тези думи, защото никак не се вписваха с цялостното му поведение и впечатлението, което беше създал в мен. Обожавах секса с него, но още повече обожавах усещането за Истинска Жена, което създаваше в мен. Беше толкова опияняващо, че в един момент стана наркотика, който ме държеше жива.

Всичко беше идеално, до колкото идеална може да бъде една извънбрачна връзка, поддържана от срещи за по няколко часа в съмнителни апартаменти под наем, докато не ми съобщи, че има предложение за работа в чужбина. И ще го приеме. Това беше КРАЯТ. Дойде по-бързо, отколкото очаквах да му писна. Опитах се да запазя самообладание и да не давам вид на притеснена. Но тялото ми казваше друго – съня и апетита ми изчезнаха, настроението ми придоби сивкави отенъци, ходих на работа като таласъм, отвътре ме разяждаше все едно рак. Не, все едно два рака. Неглижирах съпруга си, децата си, себе си. Дните ми се сливаха, седях пред закачалката в коридора и се чудих дали това е моето палто. До тогава степен се бях откъснала от себе си, та все едно се наблюдавах отстрани на забавен каданс. Минаха месеци откакто замина, а аз не спирах да плача тайно в тоалетната на офиса. Трябваше да го видя пак. Дори да не ме искаше, дори да бях му дошла до гуша, дори тази негова проклета работа да беше идеалния повод да ме разкара деликатно. Не можех да приема, че той е Там, избягал от съсипващата рутина и безличие на брака си, пиейки уиски на шезлонга в задния двор на къщата под наем, а аз трябва да измисля какво да сготвя за вечеря, докато всъщност исках да изкрещя.

КРАЯТ.
Една дума, която разбива реалността ти като евтино огледало в ръцете на пияница. Чуваш я, но отказваш да я разпознаеш като своя.

Бях си въобразила, че съм повече от временно развлечение. Че съм му нужна така, както той беше станал кислородът в дробовете ми. Глупости. Никой не изоставя кислорода си доброволно. Освен ако вече не му е омръзнало да диша.

Опитах се да продължа – като счупен часовник, който все още се мъчи да отброява минутите. Вървях по улиците и се блъсках в хората, гледах ги в очите, но не виждах нищо. Отиваха някъде, правеха нещо, живееха. Аз просто съществувах.

Вечерите бяха най-лоши. Лягах до съпруга ми, а все едно бях сама в голямата спалня. Опитвах се да запълня празнотата с храна, с цигари, с алкохол. Със съпруга ми, който ме гледаше като домакински уред, който работи, но издава странни звуци. Децата ми бяха там, но като глухи телефони, които не можеха да разберат отчаяния ми сигнал.

Месеци наред се въртях в тая въртележка на самосъжалението, докато една вечер нещо в мен не изкрещя: Достатъчно!

Взех първия полет. Не мислех, не планирах. Просто се оставих на инстинкта, на глупостта, на онази последна капка надежда, която трябваше или да ме спаси, или окончателно да ме удави. Вървях по ръкава към самолета, но се чувствах като космонавт в безтегловност, затръшващ след себе си люка към всичко познато.

Знаех адреса му. Къщата под наем, шезлонгът, уискито. Изтичах последните метри, сърцето ми блъскаше в гърдите като изплашена птица.

И тогава го видях.

Седеше там, спокоен, с крак върху крак, с онзи проклет замислен поглед, който можеше да те накара да вярваш, че светът има някакъв смисъл. Но не беше вече той. Помня добре деня. Дори не ме докосна…. не можеше да ме погледне в очите. Устните му казваха „Съжалявам“, защото му беше трудно да изрече „Сбогом“.

Стоях като вкаменена.

Не знам колко време мина, преди да се обърна и да си тръгна. Може би минута. Може би цяла вечност.

Но знаех едно.

Той беше продължил.

А аз?

Аз най-накрая бях свободна.