Лекарите ми слагат етикети – хронична депресия, тревожно разстройство. Аз го наричам „живот“. През живота си съм копала по-често дъното, отколкото подавала глава над водата. В някакъв момент започнах да приемам това си състояние за нормално. Депресията стана моята визитна картичка: агония, миризма на износена кожа, стар дъх на долнопробен алкохол и разтопен шоколад. Когато си сама в тъмната кухня в 3 през нощта, гледайки как мислите ти се пукат като сапунени мехури и избледняват като снимки в чаша с вода осъзнаваш, че не можеш да си тръгнеш от това. Нямаш избор.

Поредната сутрин. Поредното отвращение. Депресията ми виси като мръсен чорап върху лампата – протрит, мизерен, забравен. Съпругът ми казва, че не умея да се радвам. Какво по дяволите има за радване?

Всеки ден е като продълбаване на язва. Ритъмът на живота – един противен метроном, който отброява секундите между поредната чаша евтино уиски и следващия провал.

Някога исках да бъда нещо повече. Сега просто искам да не бъда нищо. Празнотата ме изяжда отвътре, по-бавно и по-сигурно от който и да е рак. Партньорът ми вече дори не се опитва да ме измъкне от калта – все едно да издърпваш удавник с парче прогнила връв. Събуждам се, разтривам очи и виждам в очите на човека до себе си не подкрепа, а нещо като разочарование, сякаш си нещо, което се е закачило на обувките му и той просто иска да го свали с все сила. Сякаш доказваш, че дори той не е достатъчен стимул да се оправиш и да изплуваш. Да, приятелю, връзките не са това, което ти казват във филмите. Бъди този, бъди онзи, обичай, бъди силен, дърпай, вдъхновявай… когато си във връзка, двамата сте скачени съдове, и ако единия e тъжен, то и другият е. И тогава какво? Трябва да решиш: продължаваш ли да се опитваш да се усмихваш на инат, защото го обичаш или егоистично се отдаваш на болката си?

Понякога не искам нищо друго, освен да се срина, да съм просто купчина прах, с която никой няма да се занимава, с която никой няма да бъде повлечен. Да потъна в забрава. Защото какво всъщност има значение? Какво от това, че си някъде в този свят, изпълнен с всичко, което те прави твой собствен най-голям враг? Отвън се усмихваш, от вътре си вече изгнил, прокопан от собствената си слабост и от това, че животът ти е просто една безкрайна смяна на сцените, където актьорите излизат, казват репликите си и изчезват отново в тъмното.

Затварям очи и си представям как просто потъвам. Без звук. Без значение. Просто – изчезвам. Но дори и в този мой wet dream на безразличието, животът продължава да ме рита в зъбите.

Пия. Мълча. Пиша. Мразя. Обичам. Мразя, че обичам. Кръговратът на едно безсмислено съществуване.

Някой беше казал, че единствено по-лошо от това да си сам, е това да си с някой. Аз бих добавила: по-лошо от това е изобщо да си. Да те блъскат насам-натам между надеждата и отчаянието, сякаш си топка за пинбол в някаква луда машина.

Животът продължава. На сила. Винаги на сила.