Имах кратък, но изпълнен с глупости живот. Не, не съм умряла, просто спрях да живея някъде около есента на 2019та. От тогава насам се боря да съм нормална и понякога дори успявам да бъда. Не се интересувам как околните ще ме възприемат, но все още ми пука за мнението на съпруга ми. Вече не съм сигурна дали защото го обичам или защото съм се вкопчила в идеята, че трябва да го обичам. Някак си е нормално, естествено и необходимо. Поддържа нормалността. Създава спокойствие. Предвидимост. А и някак си е в духа на патриархата жената да служи на съпруга си – гордо и безропотно, а тази служба да ѝ дава цялост.

През повечето време съм зациклила между спомени за живота, който никога не съм имала и живота, който имам, но не искам. Някой беше казал, че през живота трябва да се премине със спокойствието на стюардеса, която съобщава по уредбата, че самолета пада. А моят самолет е в постоянно състояние на свободно падане и нямам търпение да се разбие най-накрая.

Парк със зелени бутки в ретро стил. Малко езеро, с леко позеленяла вода от топлото време. Хора по алеите, деца, късен следобед. Сядам на единственото заведение там. Купувам си бира и изпивам едно листче дианксит. Поглеждам часовника. Скоро трябва да дойде. Ужасът, че никога повече няма да го видя неусетно е преминал в ужас, че ще го видя. Опитвам се да го подтисна и да си спомня защо съм тук. Убеждавам се, че това е точното време, място, човек. Но не са. Само, че още не го зная.

Спомням си за съпругът ми и ми става тягостно. Същият, който в по-голямата част от брака ни мразих. Разплаквал ме е, карал ме е да се съмнявам в себе си, да чувствам вина за това, че съм такава, каквато съм. Упреквал ме е за рекациията ми, когато открито и нарочно ме е обиждал. Просто така, за да ме жегне. Сега, когато нещата като, че ли се закрепиха, изпитвам постоянен страх и тревожност, че това няма да продължи вечно. Че не мога да отговоря на очакванията му за приемливо поведение. Че не мога да задоволя нуждите му. Че предпочитам дома, пред социалния живот. Не е ли парадокс – вкопчила съм се в Познатото Зло, вместо да жадувам Свободата. Предполагам, че дълбоко в себе си зная, че всичко е утопия и Свобода не съществува. Тя е само моркова, който магарето гони, но никога не стига. Колелото на хамстера.

Отпивам втората чаша голяма ракия, докато всички вкъщи спят и вече усещам как главата ми олеква, но не ми пука. Харесва ми, че тялото и душата ми са отпуснати, не мисля какво грешно правя, не се тревожа за очаванията върху мен. Най-великите си и смели глупости съм правила точно в това състояние. Ще ми се да продължи вечно. На някои хора живота просто не им понася и аз съм една от тях. Нали знаете… има хора, които със зъби и нокти се опитват да удължат времето си на земята, да живеят на максимум до последния дъх. А аз съм от тези, които мечтаят болката да спре по-скоро.

Заспивам. Сама в леглото, мъжът ми все още е на работа. Утре ще мрънка, че не може да ме види будна и мивката в кухнята пак е пълна с чинии, но не мога да мисля за това. Всъщност, не мога да мисля за нищо. Отпускам се в студените чаршафи.