Грешките в мисленето не са просто психичен проблем. Те те правят човека, който си днес. Имам една любима грешка, за която до болка осъзнавам, че ме тегли назад и ме откъсва от възможността да живея нормално. Щастливо – не. Това е невъзможно. Но поне нормално. Не искам да я поправя. Не искам да я потисна. Не искам да я залича.Това е като пушенето – осъзнаваш, че ти вреди, но не искаш да спреш. Не можеш. Казваш си: от утре. От вдругиден. От първо число. И все не спираш.

Мисълта за нея ме успокоява. Пренася ме във време, когато не бях щастлива, но имах смисъл. Имах жажда за живот. Живеех на ръба, действах безразсъдно, пиех много, но се будех заради нещо повече от обичайните битови проблеми — неплатени сметки, служебни задачи и семейните проблеми, в които бях затънала до уши. Всъщност нищо друго нямаше значение. Всичко останало просто минаваше покрай мен. Виждах го, съзнавах го, но не ме натоварваше. Не ме изяждаше.Полагах минимални усилия в работата и въпреки това получавах похвали. Дори колегата ми по бюро забеляза промяната в мен. Грешката раздели живота ми на две половини – преди и след нея.

Девет години по-късно не си спомням лошото. Само хубавото. Идеализирах Грешката си. Превърнах я в сламка, подадена на удавник. Все си мисля как да пресъздам онова усещане. Всъщност, опитвала съм. Казвах си, щом се е случило веднъж, може да се случи пак. Убеждавах се, че не харесвам Грешката си, а усещането, което ми даваше тя. А усещанията могат да бъдат излъгани, симулирани, повторени. Срещах се с непознати, смених психиатъра, минах на нови антипсихотици. Опитах трева. Трябваше да се върна към живота. Да, през тези девет години имах и хубави моменти. Всъщност не си ги спомням, но статистически погледнато би трябвало да съм имала такива.

Днес прекарвам дните си в страхове — да не остана без работа, да не остана без семейство, в какво настроение ще се прибере съпругът ми, дали няма да ми изневери, щом някоя жена прояви по-засилен интерес към него. Не се съмнявам в него. Съмнявам се в себе си. Осъзнавам колко съм счупена и колко малко му давам и все си мисля, че в един момент той ще го осъзнае. И когато друга му предложи частица повече, ще се възползва. Никой не иска да живее със счупени хора, които го натоварват.

Съгласувам всяка идея, всяка постъпка, дори изказана дума със съпруга си от страх да не сгреша. Заключвам се в тоалетната. Сядам на пода. Плача и пия от бутилката, скрита в шкафа под мивката. Сепвам се, че така правех и в началото на връзката ни, когато се карахме постоянно и тоалетната беше моето убежище. Там бях насаме. Не ме закачаше малкото ми тогава дете, мъжът ми, свекървата. Никой не ме виждаше да плача. Никой не ми се караше, че така е във всички семейства и че напразно драматизирам, неспособна да се радвам на живота.

Напоследък се опитвам да потискам всеки порив към Грешката в мисленето с друга мисъл — тривиална, злободневна, битова. Хоби. Розови слончета и танцуващи котки. Понякога ми се получава. Понякога не. Може би е нужна практика. А може би съм натрупала толкова много грешки в Софтуера на Мисълта си, че единственото, което може да помогне, е пълен рестарт.

Сетих се за онзи сериал — „Dark Matter“ — и си помислих, че и аз като главния герой бих се пренесла в паралелна реалност. В разклонение на моя свят отпреди девет години. Там, където Грешката не свършва.